Георги Николов  
http://e-vestnik.bg/

Снимката на банкнота от 1 лев е от страницата във Фейсбук “Купувайте повече български стоки”.

В бележките към нея, които съвсем добронамерено и основателно канят да се купуват български стоки, се съдържа поредна доза романтична носталгия по годините на социализма, която се разминава се реалностите от онова време.

В сегашната криза да се говори, че при социализма е било лошо, а сега - добре, изглежда малко рисковано, но все пак да видим фактите.

Ето и бележката в страницата “Купувайте повече български стоки”:

“Проста математика - тези цени бяха, когато 95% от храната беше българска до 1989 г. Днес 70% от храната е внос и вървим към 80%, 90%, прогресивно расте и броя на хората, които излизат от пределите на страната, за да берат мандарини и портокали в Испания, жените да чистят къщи в Англия,а мъжете общи работници, да гледат възрастни хора в Германия, или да работят като пикола или спасители в САЩ.

Локум с дизайн на опаковката от времето на социализма, произведен в днешна България. Някои производители залагат на носталгията по соца. Снимка: e-vestnik

Избирайки вносното, а не родното, ние се превръщаме в народ, имащ втората най-стара държава в Европа след Гърция, създала втората най-употребявана писменост в света, с най-точният астрономически календар, по-точен от този на майте, египтяните и римляните, народ с най-плодородната земя в Европа, народ на победители, творци и водачи на света се превръщаме в народ от гастарбайтери.”

В бележката към левчето е направено едно съвсем погрешно смесване - при социализма цените са изкуствени, нереални, определяни не пазарно, а с постановления. Тоест - не се дължат основно на това, че стоките са били местно производство.

Освен соц-носталгията, в бележката се съдържа и дежурното възхищение към древната и средновековна история на България и съмнителни доводи (за кирилицата) - нещо типично за нацията, която упорито гледа в миналото си, а не към бъдещето.

Но към горната носталгия по соца може да се добави още нещо, за по-пълна картина към сметката за левчето:

Към края на 80-те години минималната заплата стигна 120 лв., заплатата на млад специалист 155 лв. Хората се оплакваха от високи цени и разказваха вицове за тях.

Един литър супер бензин А96 струваше 98 стотинки, бутилка руска водка стигна 10 лева, кафе - нямаше с месеци, луканка и суджук, ако се намери - 7-10 лв. кг, сирене овче - 3,60 лв. кг.

Лек автомобил “Лада” струваше 6000 лв. в Мототехника, но се чакаше 15 години ред с авансова вноска от 1500 лв., а на втора ръка същата “Лада” струваше около 10 000 лева.

Двустайно жилище струваше към 8-10 хил. лв., но се взимаше с чакане 20 години, или по-бързо с връзки, или ако се промушиш през някакви комисии като нуждаещ се.

И пак в края на 80-те Живков вече внасяше с парите от заеми от чужбина основни храни като боб, лук, картофи, защото след многото реформи селското стопанство го закъса. Приключението завърши с 12 млрд. долара външен дълг.

Онова време се помни и с непрекъснатите навалици в “Кореком” - валутните магазини на социализма, в които срещу долари или специални бонове чужденци и работилите в чужбина българи си купуваха кафе, дънки, телевизори, аудиоуредби и т. н. дефицитни неща, които ги няма на българския пазар. Вървеше огромен черен пазар на валута, за да се пазарува от “Кореком”. В края на 80-те един долар на черно от 3 лв. стигна 5-6 лв. в годината преди падането на Живков. Официалният курс на БНБ беше 0,98 лв. за 1 долар.

Ето и още едно допълнение към снимката на левчето от Владимир Левчев във Фейсбук:

“За цената на левчето в НРБ, аз бих добавил, че банани и портокали пускаха по Нова година като луксозна стока. А за български телевизор с вносен кинескоп или вносни маратонки се чакаше цяла нощ пред магазина.

Западна Европа беше пълна с югославски гастарбайтери. А за нас и Югославия беше Запад.

Един процент от българите бяха ходили на Запад.

В Северна Корея сто процента от стоките са местно производство. Но аз не бих живял там.

Понятието гастарбайтер се е обезсмислило в глобалния свят. Има американски “гастарбайтери” в Кувейт. А мой приятел работи от Созопол (от лаптопа си) за работодател в Лос Анджелис.

Единственото, за което имам носталгия е младостта ми, но нямам никаква носталгия по телевизорите “Опера”, москвичите, евтината боза и мечтата да получиш паспорт и “изходна виза”, за да видиш някой ден нещо от света.”

Да се купувайт повече български стоки е хубав призив, който заслужава да бъде подкрепен. Но пазарът е нещо, което купувачите сами подреждат. Ако има хубави и евтини български стоки, ще ги купуват. Ако има по-евтини вносни - българските ще залежават.

Иначе носталгията по соца е удивително явление. Някои са забравили напълно дефицита и опашките и си спомнят само ниски цени. А тогава имаше недоволство и вицове за постоянното поскъпване. Други са убедени, че кафе или луканки е имало по магазините.

Телевизионната реклама на кренвирши с рефрена “Оооо, Пепиии”, е напълно в духа на тази амнезия - в тази реклама се вижда щанд пълен с множество видове колбаси, каквито при социализма нямаше.

Едни си спомнят соца с умиление за младостта си, други с безгрижието - живеехме като под похлупак, еднакво бедни, но минимално осигурени. Но има и такива, които съжаляват за привилегиите си, евтино купените апартаменти, високите си (за онова време) заплати…

Мнозинството с радост посрещнаха падането на Живков и комунизма, за да се разочароват след няколко години. Но още в началото на 90-те мнозина се разбягаха по света, след като паднаха изходните визи и телените мрежи по границата.

За десетина години след тях общо към 1 млн. българи тръгнаха за чужбина, къде по принуда, къде да търсят по-добър живот от българските условия. Тоест - не са избрали българското…